âme

Tabula rasa.

   Започнах от там.

   В деня, в който се взрях за пръв път в света около себе си, за да го преценя като място, за което си струва да се бориш. Светлината на слънцето се отрази в очите ми и остана да грее в тях. Вървя след себе си.

   Обич.

   Към Живота, света, хората.

   Живота, макар суровата му своенравност. Света, макар нуждата му да бъде прекроен. Хората, макар многото им лица (и маски).

   Ала светът и животът вече бяха неимоверно свързани посредством линията на сърцето, вкусило различни моменти, живяло множество срещи, раздели, погледи, думи, съвети на разума, шепот на под-съзнателното.

   Защо говоря за обич? Защото тя е човешкият начин да се докосне до хармонията. Приказвала съм за нея на чаша ароматен чай, но не съм се запознала с лаконичното обобщение на същностите.

   Да прехвърлиш границите на себе си, да приемеш другостта като част от теб, да съзнаеш свързаността на безмилостно разделяните от човечеството вчера и утре, осезаемата връзка между душата и нейните въплъщения, между парченцето от всемира и всичко, до което то се докосва. Все уроци.

   Да обясниш пределите, които сам поставяш.

   Днес е свободната ми воля.

  Подреждам, вдъхновявам се, рисувам с чай, опръсквам с четка невзрачното в дните. Чертая следи, отъпквам пътеки, предчувствам дъжда и се мокря под капките му. Питам за имената, тършувам за същността им, усмихвам се… Не завиждам на безвремието,  живеещо в мен.