ما عندي غيرك بقلبي

Събуждам се на твоята половина.

Сънувах червеникави слънчеви лъчи по залез, прокрадващи се измежду обагрените листа, които овенчават алеите. Топлината на ръката ти, обгърнала дланта ми. Сутрините ни с дъх на зима. Любимите ни места, маршрута ни до центъра на града, прегръдките ни на станцията на метрото, изражението на хората, които ни гледат, щом седна в теб и усещането, че чувството между двама ни остава непонятно за останалите. Нашата вселена…

В ума ми се изрисуват една след друга картините на малки наши мигове. Ти ми подаваш ръка, когато излизам от влака. Пазя осезаемо усещане за погледа ти докато пием сутрешното си кафе – или следобедното такова – на нашето местенце, превърнало се в своеобразна традиция, ритуал на отдаване на чувства, ако щеш. Тесничко за да ги побере, и все пак съвсем наше. Пазя и усещане за устните ти по моите устни, за сладостния вкус на целувката ти. За мелодията на гласа ти, или на моя глас, когато се обръщаме един към друг.

Щастие, любов моя.

Последното ми утро се огледа в любимите ми очи; и луната бе залязла, отразявайки се в тях, сливайки сребристо сияние с първите слънчеви лъчи. Онези същите, които ни посрещаха в морски сутрини или в поетични предиобеди из града (градовете)…