أحلى كلام ؟

Срещнах те случайно някъде на стълбището между двата етажа. Отнесено отместих кичур коса от лицето си, запречващ погледа ми през прозореца и твоя върху чертите ми. Ти вдигна рамене. Аз се засмях с лековато снизхождение. Знаех, че каквото и да произнесат устните ми, ще го разбереш. Отминах кафенето, нетърпелива да се настаня удобно в моето такова. Там, където лъхаше на философстване (не съм съвсем невинна тук).

Успокоих се, защото знам, че дори и времето да не ми стига, има едно рамо, на което мога да се опра.

Изтрих всичко от живота си като с гумичка. Скъсах всички страници, на които имаше следа от друг почерк. Сега какво, играем си на думи? О, тази игра я владея, добре при това. Мога да си събирам за албумчето. И да попълня страниците му с каквото поискам. Жалко би било да не е това, което ще зарадва и твоите капризи.

Нямам търпение да се събудя отново. Ще бъде красиво. Обичам този глас.

Обичам да живея страстно. И спонтанно. И да философствам. Обичам да събеседвам. Да научавам. Пооставих крайчето на нишката да се изниже. Заех се да го пришивам докато пиех капучино в този ноемврийски следобед. Излезе като буквичка.

Мога да превърна света ти в огън. Мога да омагьосам всеки миг, мога да направя от погледите ти дъга, мога да изрисувам с усмивка мислите ти. Мога да изпея мелодията на сърцето ти, да разцъфна с ритъма му, да изпиша дълбочината на най-непонятните твои отражения…

И дните се гонят между сладостта на утринните слънчеви лъчи, на угасващия залез, обагрил небето в топлота и нежност. Прибрах си нещо в джоба на палтото. Какво ли бе то?…