алиф, ба, та

Последен опит да се изплъзна от суетните погледи.

Сутринта приятни разговори ме разсейваха от умората на недоспиването, в някакъв промеждутък от време между една и друга зала, между едно и друго отваряне на вратата. Наистина съм gourmande, наистина за знание. И няма никаква граница пред моите страсти. Още си спомням как ме вдъхновиха думите كل لسان إنسان

А мелодията на арабския език, звуците, изящно съчетани в думи, ми носят дълбоко усещане за свързаност с арабската култура. Един пламък вътре в мен се разгаря и тогава знам, че нося частица от духа ѝ в себе си… Спомням си от съвсем малка – нещо в писмеността, нещо в словесността ме завладяваше при всяка среща с арабското наследство. И музиката, която най-често ми предаваше – макар твърде оскъдно – частица от прелестта на езика, ме повеждаше в жаждата ми да се докосвам до неговото богатство. Онова богатство и прелест на арабската Култура.

Като дете прочетох Библията. Вълнуваше ме идеята един ден да прочета Корана, сама и така, както е написан, на езика, на който е бил фиксиран. По-късно се питах, разтърсена от предразсъдъците на обществата едно спрямо друго, как един мюсюлманин живее религията си, как разбира Корана и дали го разбира. Дори си задавах въпроса за актуализацията на едно далечно послание, както и за основанията на различие между съвременната християнска мисловност и мюсюлманската нагласа към света. Дали говорим за концептуални разлики или  за различна историческа съдба на развитието на двете религии?

Ако – макар неоснователно – християнството в наши дни се противопоставя на исляма в лицето на западното общество, редно е да се запитаме какво отразява Западът? Е ли западното общество свързано с религията? С течение на вековете в голямата си част Европа се е отърсила от обвързаността с религията, възприела човека като дарен с право на свобода, а вярата и религията – като присъщи на изконно свободното човешко съзнание. Така се създава светското общество, в което религиозните ценности са заменени с общочовешки; такива, валидни за всички хора, тъй като са дълбоко свързани с човешката същност, а не с етнически или религиозни критерии. Но нима Европа изгради една по-истинска ценностна система? Нима консуматорското общество, макар в някои случаи добре уредено, действително въплъщава фундаментално “правилни” идеи и силни морални позиции?

Ако се оглеждаме и ослушваме, ще видим сходна картина около себе си, ще видим, че времето не тече съвсем различно за всеки от нас, макар някои да разполагат със средствата, чрез които да измерват социалния си просперитет. Други напразно се опитват да достигнат на практика онази норма, която се разпространява твърде независимо на теория.

Спомням си още как научих алиф. Едно момиче, с което дружах известно време, “арабка”, както биха казали останалите, изписа във въздуха вертикална чертичка, когато я попитах как се пише “а” на арабски. Тогава, разбира се, не познавах никакво друго значение на тая същата чертичка. Тайно жадувах да се запозная със смислите ѝ по-отблизо.

Калиграфия.

Никой никога не е разбирал страстта ми по изписването на буквите. Още в първи клас късах по няколко страници от тетрадката си, докато думите не достигнеха представата ми за съвършенство, завършеност на образа. Обичах да намирам из къщата стари писма, изпращани до баба ми от различни краища на света, с различни мастила, различни почерци. И всеки почерк носеше душа. Сякаш можех, само с докосването на хартията, да узная цялата история на това писмо и неговия адресант.

Научих се да чета, когато бях на пет години. Помня, че по онова време вече бях разлистила всевъзможни книги от библиотеката вкъщи, бях жадна да разбера какво точно се казва в тях. Научих се и да пиша. Спомням си първото писмо, което написах. Трябваше да пристигне във Варна, където да намери своя получател. Така и не получих отговор. Помня горчивината на мига, в който намерих писмото си в някаква кутия у дома. Никога не бе стигнало дори до пощата.

Когато го отворих за втори път и видях разкривените печатни букви се натъжих. Бе толкова невзрачно. В продължение на следващите години изписах множество тетрадки с ченгели и думи, докато накрая се научих да възприемам с лекота и в рамките на няколко опита различните шрифтове. Непрестанно измислях нов начин за изписване на буквите. За мен те бяха нещо повече от графично изображение на звука – знаех, че носят душата ми.

Писането винаги ми е доставяло удоволствие. В последствие, когато се сдобих с първото си перо и мастилница, с любопитство топях перото в стъкленото шишенце и полагах колебливо върха му на плътния бял лист. Първата буква ми бе позната, затова се заех да изписвам ب. И така, силует след силует, ред под ред, жадувах мига, в който ще изпиша буквата правилно и без нито едно потрепване на ръката.

 

Днес зная, че далеч няма да завърша с точката на ба.