Hɛ

     Разхождам се аз по един от безчет площади, пресичайки една от безкрай улици, усмихвайки се на есенното слънце и следобеда, в който си намерих ключе… и не щеш ли – отнякъде изскача един добре заровен в спомените ми образ.

     Вървим вече двамата; аз – нося чаша капучино в картонче. Той – с протрити от ходене подметки. „Търсех те – казва с едва доловима усмивка – вече много време.“ И ме тласва към позабравените мисли за стъпките ми, за тефтера, за оставените в него билетчета, за бягството, за онази постановка в дъждовна вечер, и за моята след нея, за кръстовището при църквата, за моя чадър, за силуета на отсрещната страна… „Върви си – успявам да смотолевя между две глътки кафе – Имам си мисли вече.“ Поглеждам го съвсем сериозно, изпарявам от изражението си всеки нежен намек за колебание.

     Прозрачна тишина.

     Извръщам лице към изкусната архитектура на отсрещната страна на булеварда и се преструвам, че не чувам още чифт стъпки редом с моите. Една пресечка, втора – ето, че мълчанието става непосилно, а жаждата за истина гори у мен. Отърсвам се за миг от търпението си.

     „Какво, в крайна сметка, ми подсказваш?“ – питам най-сетне.

     Виждам да се разгарят игриви пламъчета в погледа му. Усмихва се. Получил е, каквото иска. Върнал ме е към един въпрос, който простият човек си задава и на който аз съм отговорила par défaut.

     След миг вече се въртя заедно с цветовете на дъгата и вдишвам аромата на забравена чувственост, стари книги и дъждовно утро…

     По небето няма нито един облак.