Сърцето ми е така обвито от плътната мъгла на неясното следващо; в ума ми прехвърчат безброй въпроси. Къде, кога, как, защо? Дали? Все въпросителни знаци, които незнайно кога ще намерят своето съобщително изречение. Първосигналният отговор, който давам наум на въпроса „Кое е важно на тези години?“, твърде вероятно не е истинен. Важно е да търсиш. Но също така важно е да намираш, ако не търсеното, то поне близкото до него. Да имаш близкото до него. На въпроса „Какво имам?“ винаги с лекота и тиха усмивка си отговарям. Знам какво имам и, преди всичко, знам колко много искам да го имам. Но дали съм намерила всичко във всеки аспект? Със сигурност не. Времето е определено недостатъчно, за да успея да изпълня всеки един аспект от живота си. Остава да виси питането „Какво липсва?“. Не зная какво ме очаква след година. Къде ще бъда, какво ще правя. Да, ще обичам. Да, ще изпитвам велико щастие от този факт. В това не се съмнявам ни най-малко. Моята природа предопределя това. Но моята природа положително предопределя и други неща. Тя не се изчерпва с това, тя има много лица и обязаности. Най-интензивната, най-дълбоката частица на същността ми е свързана с емоцията на обвързаността. С хора и места, със случки и моменти, с действия и думи. И тук не става въпрос за навик. Навикът в моя живот е фактът, че дори при липса на каквато и да било концентрация върху акта на вървене мога да стигна до училището, в което прекарах значителна част от последните пет години. До Орлов мост. До НДК. Навикът в живота ми се проявява и тогава, когато могъщата, но податлива на афектиране емоционалност е болезнено поругана, но въпреки всичко съвсем праволийнейно извършвам малките задълженийца, абсолютно жалки и незначителни към конкретния момент. Не са навик моите думи, защото те винаги съответстват на вътрешното ми състояние, а то е неповторимо. Не са навик действията ми, продиктувани от същото и дори още по-красноречиви от словото. Не са навик любимите ми моменти, без значение тяхната повтаряемост, защото всеки един от тях за мен е неповторим. Искам да грабя от тая ефимерна младост, да я вдишвам и да ме изпълва; да грее в очите ми и танцува по устните ми. Жизнерадостта ми да оцветява дните ми в слънчеви цветове. Жадна съм за изкуство. На живот, на любов, на знание. Изкуство на бъдене тук и сега. На обогатяване посредством всяко преживяване, всяка среща, всяка разменена дума, всеки жест. Нищо не липсва. Нищо не пречи. Въпрос на време, успокоявам се. Но не е до времето и не е до мястото. Въпрос на случайно (а за вярващия в съдбата – предначертано) случване на нещата в някаква непонятна логическа последователност и зависимост. Без да знам дали наистина вярвам в случайността, без да съм убедена дали вярвам в съдбата, аз чисто и просто трябва да спра и да се вслушам. Първо – в себе си, в диханието на същността си, в нейните пориви, в нейния живот у мен. Така единствено аз ще овладея случайността, ще продиктувам следващото, ще причиня случването на нещо желано. Ще тръгна по своя път и през размито-цветния ден ще прокарам своята алена следа, която ще се открои, но не за да блесне в очите на другите, а за да бъде висша проява на вярност към себе си. И второ – трябва да се вслушам в света, в живота, разчитайки знаците и осланяйки се на надеждата си, доверявайки се на себе си и чрез това на Живота. Аз съм създателят, скулпторът на събитийността му. Дори в неяснотата на пътя си, а той е може би тъй неясен, тъй като не е начертан, няма определена нито кулминация, нито крайна цел; няма и карта, която да води към хипотетична такава, дори в неговата незнайност и на моменти плашеща неразчитаемост, аз имам Сила, която ме води. Сила в мен, в съществото ми, но и сила до мен, сила, съпровождаща ме, водеща ме, държаща ме за ръка и вдъхваща ми смелост на всеки мой ход. Тя именно е причина за усмивката ми, макар понякога да се усмихвам, сякаш, безпричинно. Дори когато съзнанието ми спи, подсъзнанието ми е будно и свръхчувствително за топлината по дланта ми, за слънчевия лъч, огряващ по неповторим начин деня ми.
Неведнъж съм допускала грешки и неведнъж резултатите от тях са били наранена гордост, разочарования, болка и сълзи. Надявах се да не допускам грешки никога повече. За съжаление човешкото в мен понякога надделява и проявявам своята простосмърност; сблъсквам се с факта, че съм „просто човек“. Имам силата да призная вината си, имам силата да поискам прошка. Не знам дали ще си простя, обаче.
Разочаровайки другия разочаровам себе си сигурно дваж по-силно. Цялата ми представа за себе и свят рухва за миг – давам си сметка, че и аз руша. Природата ми е така противоречива и от край време знам, че съдържам в себе си множество крайности. Моето лично клише е, че проповядвам умереност във всичко, но не и в любовта. Тъй както досега създавах, неуморно изграждах, пазех ревностно собствения космос, в който властва идеята за съвършенство, аз лекомислено го обругах. Със собствените си ръце. С уж малката си греховност.
Треперя над пламъчето от страх да не угасне. С него би угаснало всемирното слънце. Идеалът, благото, съчетаващо сетивно възприемяема с душевна красота.
Вечерта облива с хлад блещукащия град. Прозорецът ми открива светлите квадратчета, пръснати из тъмнината. На фона на Norah Jones всичко това изглежда магично. Аз пия ментов чай и си спомням за хубавите моменти от днешния ползотворен ден.
Слънчеви лъчи, сняг, остротата на хладния въздух, мекотата на светлината, срещи, раздели. Думи, загадки, догадки… Цялото вълшебство на всеки един конкретен момент – това е, което ме прави жива. Младостта е прекрасна, балансът между енергията и спокойствието в мен ме вкарват в състояние на блажено съзерцание. Радвам се, че съм… тази, която съм. Индивидуалността е безценна. Именно тази, която човек е изградил със собствените си ръце – чрез опит, наблюдения върху себе си, самоанализ. Една от силните ми страни.
Естествено, измежду размислите ми по социални, екзистециални и преди всичко „философски“ въпроси, се появява и усмивка на лицето ми, която е породена от „не кой знае какво“. Усмихвам се просто ей-така – на мислите си, на все още неугасналия си оптимизъм. А днес доста се усмихвам на хората. Има такива, които се радват извънредно на моята усмивка. Навярно голяма част от тях се питат какво минава през ума ми в такъв слънчев момент.
Не мога да не призная, че колкото и много причини да има за това да бъда щастлива – новият ден, обичта, добротата, красотата – и колкото и да казвам, че просто се радвам на това, което имам, истината е, че наистина има и един друг мъничък повод за светлината в погледа ми.
Напоследък ми се струва, че колкото и да съм преживяла, досега не съм живяла напълно. Случвало се да се улавям в моменти на отчаяние, причинени от нещо, изглеждащо всеобхватно, а всъщност не дотам значимо; случвало се дори да загубвам за миг лъчезарността си, а да няма причина за това – единствено мисълта, че няма причина за противното. Груба грешка.
Тази сутрин се събудих с необичайното усещане, че съм си върнала нещо отдавна прежалено и забравено. Нещо, което имах за последно преди четири години. Не мога да опиша точно как го усетих, но го усетих. И сякаш в миг си го върнах. По някакъв начин, в някакъв момент, нещо – колкото и незначително да изглежда – ме върна към една мъничка частичка от моята същност, която чувствах като окончателно изгубена. Чието отсъствие, изглежда, е било това, което на моменти ме пронизваше мъчително. Което превръщаше самотата в липса. А тя не е. Самотата може изключително да бъде присъствие, притежание. На себе си, преди всичко.
Усещането за цялост, усещането, че нещо предстои, усещането за нетърпеливост към времето, към предстоящия ден, ме изпълниха с хармонично блаженство. Не искам да се впускам в разсъждения, опитвайки се да сравня и степенувам щастието и всички останали прекрасни емоции и състояния на дух, тяло и рацио. Знам само, че щастието е неизмеримо, то е от изключителна важност. Все нещо го определя, все нещо го причинява, но съм сигурна, че всеки един го носи в себе си. Сигурна съм и, че всеки един забравя, че трябва да цени себе си, другите, света, природата, времето; настоящия момент.
Сега повече от всичко не искам да бъда всеки; искам да чувствам това във всеки един миг. Искам да съхраня пламъчето, което успя да освети и най-мрачното кътче на душевността ми.
Аз винаги съм била от огън.
Винаги съм горяла… Но в пожара си загубих пътя, а ярката светлина успя да ме заслепи. Искам да го нося в себе си, искам да бъда тази, която съм, да ставам повече и повече себе си.
Съзнавам, че причината за досегашното ми щастие бе, сякаш, само една. Така и не отклоних поглед от нея. Днешният изгрев донесе новост, а именно промяната, връщането към загубените тайни, ирационални, нематериални, небуквални топоси.
Аз съм свободна. Имам крила.
Жадувам да бъда щастлива. Така.
Благодаря ти, че ми посочи пътя. Макар и напълно несъзнателно. Благодаря ти дори за това, че не си даваш сметка, че си го направил.
Ya no sé qué clase de milagro espero al despertarme
y con qué cosas sueño cada noche,
ni sé de qué me dan ganas al atardecer.
Tampoco me doy cuenta de lo que brilla en mis ojos al verte.
Jamás reconoceré
que mi corazón late más fuerte al encontrarte
que no consigo detener mi pulso
que me quema el fuego de tu mirada
que grabaste mis sueños de tus ojos de brujo
que me hechizaste de tu encanto malevo
que cada vez me embrujas de tu voz tan dulce
que me robaste de tus manos fuertes
que me haces desearte por ser valiente
que revelas mis secretos hablando con fluidez
que al irte suspiro musitando ‘Otra vez’
No me acuerdo de mi antes
ni se me ocurre volver atrás
el día en que a mi vida tú entraste
me ofreció el destino un pretexto más
por existir
por elegir
por luchar
por soñar
por depender
por querer.
Днес отново проигра деня ми. Казвам си, че не значиш нищо. Чувствам, че се лъжа. Но какво са черните ти очи? Просто някакви очи, милиони са като тях. Какво са ръцете ти – и те просто ръце. Безстрастни, безсмислени, без значение. И гласът ти е просто някакво бучене, и усмивката ти е подигравателно-ехидна, и бленуваната ти прегдърка не е блян. Не и моят. А 8 е просто някакво число без особени белези. И две години са нищо-време, никакви случки, никакви чувства, никакви споделености – нищо.
От едната страна на монетата, която стискам в ръката си, стои всичкото нищо, „нищо”-то всичко – моята безумна емоционалност, моите страстни впускания и лудешки търсения, глуповати наивности и грижливо поправени грешчици. От другата страна – това, което ми даде ти в замяна. Струва ми се, че глупавото парче метал балансира двата вселенски полюса.
Някак пак успя да обругаеш вярата ми в кой да е идеал, пак успя да стовариш върху ми гнусотията на човешкия непукизъм, на тъпата студенина, която все се опитва да обкове и моето сърце в лед. Съумя за миг да строшиш на безброй малки късчета стъкления ми свят, да откъснеш крилете от нежните ми рамене, лишавайки ме от жизненоважния полет. Животът не е черно-бял, разбира се. Ти си.
Двете ти лица се оглеждат в мен. И всяко твое своеобразно решение се отлива в моята усмивка или прокапва ведно със сълзите ми. Днес заличи усмивката ми, а сълзите ми вятърът отвя. Останаха глухи въпроси да отекват в мен.
Какъв бе смисълът? На лятото? На есенните листа? На слънчевите лъчи? На полъха на вятъра, носещ в себе си аромата на градското? На дните, прекарани в сладостно очакване? На нощите, на сребристосинята магия на небосвода? На ароматните пръчици, на догарящите в мрака свещи, разпръскващи сиянието си в упойващата атмосфера? Боя се, че забравих.
Ти поиска да въплътим твоята представа в реалността. И получи своята промяна на мига, достатъчно бе да изкажеш желанието си. Аз поисках лоялност – разбирай отговорно, коректно, зряло отношение. Мога да си искам… колкото поискам. До другия път, както се оказа.
Не остана нещо, което да има значение. Без значение сме аз, ти, ние, идеите, цветовете, емоциите, настоящият момент, усилията, изминалите дни, споделеността, съкровеното, очите ми, твоите очи, усмивката ти, моите сълзи…
Днес отново обявих война на маскарада. Струва ми се, че хората дотолкова са свикнали с живота в маска, че не съумяват да оразличат истинското сред изиграното, изсценираното, нагласеното. Ех, човече, защо си толкова страхлив? Защо си мислиш, че не би понесъл чуждото отрицание? И защо, по дяволите, вярваш, че ще ти се наложи да го понесеш, ако поне веднъж, поне за миг бъдеш този, който в-същност си?
Аз не искам да се изгубя, докато играя някаква роля пред масата, неспособна да ме оцени по същност. Не е необходимо да се чувстваш и мислиш като гений, за да съзнаеш стойността си. Всеки има такава. Жалкото тук е, че малко са тези, които я осъзнават. И какво, група посредствени подрастващи индивиди, които си нямат представа какво искат от живота и какво – от себе си, ще те гледат със скрито страхопочитание, докато злобеят помежду си по адрес на самоубийственото ти своеволие. Пука ли ти?
Нима?! Ясно, ето къде е проблемът. Защо ти пука? Защо ти трябва одобрението на другите, за да се чувстваш добре в кожата си? O tempora! O mores!
Този неприятен социален жест ми пречи в търсенето. Как да си намериш мислещо същество за събеседник, като всички се покриват под образа на някакво микрообщество, някаква групичка на псевдо-оригинални хора? Сега всеки се крие – дали зад модни парцалки и ланци, фон-дьо-тен и сенки, лъснато возилце, пиърсинг и черни дрехи, метал, DnB… Нищо лично. Всеки има вкус, но Е ли твоят твой? Или е просто още един маниер на „вписване”? И заблудено самочувствие с космически измерения?… Моето предизвикателство – да бъде покрито.
От друга страна понякога се получават доста забавни ситуации, докато си правя обичайните експерименти. Лошото е, че тази прозрачност на нещата малко ме обезверява и понякога дори заплашва да ме отегчи. Интересно е да търсиш различни гледни точки и те да изскачат of nowhere, но да търсиш интелект и да не го откриваш си е направо разочароващо.
Още сме на камилската фаза и приемаме всичко by default. От какво и кого се учим не е ясно. Вероятно тук факторът „среда” си изиграва ролята. Аз съм била свидетел не на едно или две така повлияни деградивни „преобразявания”. Кофти тръпка. Лошото е, че някои не са само визуални, а свързани с мисловност и, съответно, поведение. Е, тогава става страшно. Скъпите ми съвременници летят презглава към една всепоглъщаща пропаст, която определено няма намерение да ги изплюе духовно извисени…
Напоследък ми се случва да наблюдавам и друго. Тактично се дистанцирам от чаровната тълпа, защото в противен случай рискувам да бъда залята с огромна доза hate. Тъй като разните оплаквания от всичко и заяждания с всеки не са ми по вкуса, опитвам се да се изолирам в някакъв мой си свят, така че да не ставам свидетел на безмерна негация. Анти-поведението, обаче, се пласира навсякъде – дори в кръгчето ми. Не щеш ли аз ставам обект, върху който се стоварва безпричинно недоволство. Едно недоумявам – защо да бъдеш недоволен, когато имаш толкова причини да бъдеш щастлив? Някаква нова мода ли е тази непрестанна нужда нещо да не е съвсем както трябва? Такива неща ако търсиш – бол! Така ли се осмисля денят, обаче? С обезсмисляне на хубавите му страни?
Като изключим факта, че никой не е себе си, от страх, че ако си позволи лукса да се проектира според същността си в социалната си среда, рискува да се окаже единица, и ако се асбтрахираме от обстоятелството, че сме презадоволени и по тази причина – недоволни, всичко е по старому.
Аз продължавам с търсенето. Току-виж някой ден ще пия горещо мляко с канела и ти няма да ме питаш как маската те прави прозрачен.
Los días transcurren de forma que me pierdo en el vacío. Los encuentros en vez de llenarlos con emociones, pensamientos, ideas nuevas que me hagan ponerme a reflexionar cada vez más sobre la vida y su maldito ‘sentido’, me confunden. Hoy es uno de esos días en los que el tiempo es mi enemigo. Se acabó antes de haber pasado algo significante.
Hay cosas que no llego a entender. Hay cosas que nunca podré entender. Hay cosas que… siempre que me pasan, me ponen confusa. Conozco a una persona, cuyo nombre no voy a mencionar, que intenta demostrar su mundo interior de una manera totalmente inadecuada. A mí, ése nunca me ha hecho nada malo. Sólo es que en las veces en las que debemos intercambiar algunas palabras o algo por el estilo, el sobredicho personaje de mi vida cotidiana se comporta como un niño. Aún así, lo que lo distingue de los niños es que es inteligente y que es de edad en la que se supone que debe actuar ya con madurez, comportarse atentamente con los demás y, de todas formas, no es necesario que se meta en toda conversación ajena.
Lo que me hechiza en él es su manera diferente de pensar (o sea el hecho de que piensa en general). Sobre todo – su gran competencia intelectual. Y lo que me asusta es su agresión y la falta de intelecto social – el sobredicho no tener trato. En todo caso hace cierto tiempo que me fijé en él. Siempre me han fascinado los filósofos: los que meditan. A lo mejor busco algún parecido entre nosotros; necesito tener a alguien que me pueda comprender. Es que siempre se burlan de mi tendencia a reflexionar todo el tiempo. Por desgracia no creo que ese ‘tender a raciocinar’ mío desaparezca con los años. Más bien taladrará. Con su inteligencia y sus rarezas él sería un buen interlocutor, una víctima perfecta para mis experimentos metafísicos.
Uno de los problemas más graves de la sociedad es que marca cada uno de alguna etiqueta que no siempre le cae bien. A mí me han puesto ésa de la ‘extraña filósofa hispanohablante’. A él – la del ‘inteligente y un poco agresivo’ pero de todas formas gozando de la buena fama de alguien majo y puntual. Me cuesta un mundo mantener la distancia entre mí y las personas inhabituales, distintos. Es mi pecado mortal. Supongo que esta obsesión haya estropeado todas mis relaciones hasta el momento. Exactamente las personas como él me influyen de una manera rarísima.
El hecho de que me importa la opinión pública es culpa mía. Un desperfecto más a corregir. En un momento quería conocerlo, valga lo que valga. Escucharlo, analizarlo, hablar con él. No hubo ocasión propicia. Mientras la buscaba, pude aprender un poco más sobre sus intereses y me quedé muy sorprendida al enterarme de que le gustaba el árabe. Hacía mucho que no lograba encontrar cursos de este idioma tan lindo de las que pudiera aprovechar. El dinero tampoco me alcanzaba. Un día, como estaba aburrida por no tener qué hacer, le dirigí la palabra. Hablamos sobre lo del árabe. Desde entonces nunca encontré otra ocasión para charlar con él. ¿Acaso guardará su misterio para siempre?
Tengo miedo de que mis intentos de conocerlo puedan ser interpretados de forma equivocada. Nunca he sentido nada de nada por él. En cuanto a su comportamiento – es siempre más y más ambiguo, indeciso. A veces me creo que le parece que siento algo por él, a veces no. Hasta a veces está indiferente y a veces no. Yo nunca pienso en lo que yo le puedo causar como sensación, sino en lo que él puede traerme como juego, como enigma. Siempre con esta idea fija de comprender todo y cada uno…
Je confesse. J’ai tort.
J’ai fait assez d’erreurs. J’ai accepté ma propre culpabilité et franchi pas mal d’obstacles pour arriver jusqu’ici. Jamais je n’ai éprouvé des sentiments si contradictoires – de l’amour et de la haine à la fois. Mais ce n’est pas moi celle qui hait. Le méprise vient de mon subconscience à cause de l’insécurité que tu m’inspires. Que je te permets, involontairement, de m’inspirer. Qui me détruit, tout doucement.
Dès le moment où nos regards se sont croisés, ton nom s’est gravé dans mon coeur. Pour moi, tu étais la seule vérité dans ce monde où chacun porte un masque. Où l’on confond son idéntité avec les rôles qu’on joue quotidiennement. On change de rôle plus souvent que l’on se change. Toi, tu m’as frappée avec ton individualité. Les petits mots que nous échangions sur internet sont devenus les conversations les plus signifiantes pour moi. Nos rencontres étaient rares. Ils constituaient néanmoins les moments de l’émotion plus captivante dans ma vie. Par toi je voyais le monde autrement, je le découvrais et l’expliquais à travers de ce que je ressentais et ce n’étais que de l’amour.
Peu à peu nos rencontres ont acquis un autre caractère. Ton sourire semblait cacher quelque chose de plus et la tendresse de ton regard est devenue extraordinairement ambigüe. C’est vrai que je suis cinq ans plus jeune que toi, mais ces cinq ans n’ont jamais eu d’mportance, n’ont jamais influencé la manière de laquelle tu me ‘perçois’. Un jour, nous avons subitement franchi la limite établie par les normes de notre société. Le soidisant ‘ton indifférent’ s’est transformé en fascination. L’enchantement de ta voix, de tes yeux, m’a captivée à jamais. A ce moment-là, je ne comprenais pas ce que cette histoire pouvait entraîner. Je me suis rendue à la spontanéité. Le baiser. La magie. La passion coulante dans mes veines. Tes bras qui me serraient contre ta poitrine. La notion de l’infini s’est confondue avec le sentiment de notre incapacité de surmonter les limites du temps . Là, la vraie histoire est commencée. Toi et moi. Nous. Plus je répétais ce mot bref, plus je m’identifiais par ta présence dans ma vie.
Aujourd’hui, je ne suis pas naïve. J’ai vécu beaucoup de choses. J’ai confondu des concepts essentiels, éprouvé des sentiments extrêmes, atteint le divin et je me suis plongée dans l’infernal. Des mensonges m’ont brûlé le coeur, des trahisons ont anéanti ma foi, des sourires ont disparu dans le pénombre sans laisser de trace, la realité m’as déchiré quelques fois. J’ai fait, j’ai découvert, j’ai compris, j’ai pardonné et j’ai ressenti beaucoup de choses. Mais j’ai perdu une de mes capacités essentielles. La capacité d’être complète. Je suis devenue une fonction à quelqu’un d’autre.
Je refuse d’avouer que je suis dépendante. De toi. Ton absence dévore cruellement mon coeur tremblant, tu envahis mes pensées d’un seul soupir. Les peurs, les doutes inondent le bonheur qui m’est naturel. Avec toi, c’est la Vie. Sans toi, c’est la mort émotionnelle. C’est l’existence vide, privé d’objectif, même du plus simple. J’ai toujours souffert d’une tendance à me lancer dans des extrémités. Je finis par conclure que la vie n’est pas unilatéralle. La seule chose que je peux faire est d’essayer d’établir un certain équilibre.
J’ai confessé. Je suis innocente.
