Çok.. söyleme.

„Omozumda başın eksik
yatağında kokun
tenimde tenin eksik
gelde bir dokun…“

 

Утринното слънце се прокрадва крадешком през процепа на завесите. Отварям очи… Сладостно усещане се плъзва по тялото ми. Нощта бе приятно прохладна и спах много спокойно. Дори в един миг ми се стори, че прекапа дъжд.

Предвкусвам свежестта на току-изгрелия ден и обхождам стаята с поглед. Какви топли цветове, уют! Виждам няколко свои неща на тоалетката. Усмихвам се с крайчеца на устните си, питайки се кога точно се озоваха там. Обзема ме усещане за топлота и грижа. Съвсем не съм от момичетата, които можеш да притежаваш. Твърде много пиша.

И все пак съм тук. Обръщам се с блажена усмивка да погледна на другата страна. Забелязвам, че е необичайно тихо и просторно. Въздъхвам и поглеждам към креслото до библиотеката – там трябва да съм оставила дрехите си. О! Или може би не?! С леки стъпки отивам към банята.

Когато се върна мислите ми блуждаят в плен на пъстроцветна вдъхновеност. Винаги, когато се събудя, в главата ми звучи музика. В този миг чувам женски вокал, заиграващ се с жизнена етно мелодия, устните ми тананикат също… Дръпвам завесите, за да бъда обляна от светлината на слънцето, открехвам прозореца. С притворени очи вдъхвам аромата на сутринта. Просто на сутрин.

Дрехите ми висят на закачалка на гардероба. Подсмихвам се. Виждам, че твоите дрехи са добре подредени в другия край и някак си се сбират в малко повече от половината пространство. Няколко празни закачалки и рафтчета. Странно…

Посягам към тоалетката, където съм оставила бижутата си. До тях лежи едно цвете, съвсем фино, съвсем изящно. Като нежна дума.

Зная си, че си излязъл съвсем тихо, за да не ме събудиш. Обичаш да лежиш до мен, когато отварям очите си и се усмихвам още унесена. Ако би ме събудил, то би било с една нежна целувка. Помислям си, че си запазваш това удоволствие и днес.

Харесва ми да разглеждам дома ти. Има толкова много книги и най-различни мънички шаренички нещица с дълга история и носещи спомени. Когато ги докосна сякаш мога да усетя жеста, който носят, или чувството, което са породили у някого. Прелестно. И кухнята. Все обичам да стоя там. Носи някакъв топъл уют, нещо меко и празнично. Като топлината от камината.

Ще изляза на терасата да погледам навън. Красиво е. Чувствам спокойствие и сякаш съм отдалечена от лудостта и бързината на света. Времето е мое, утрините са така приятни с чаша чай и една от хубавите книги по лавиците на библиотечката… И следобедите са така тихи и уютни, сякаш съм отново в къщата, в която живеех като дете.

ما عندي غيرك بقلبي

Събуждам се на твоята половина.

Сънувах червеникави слънчеви лъчи по залез, прокрадващи се измежду обагрените листа, които овенчават алеите. Топлината на ръката ти, обгърнала дланта ми. Сутрините ни с дъх на зима. Любимите ни места, маршрута ни до центъра на града, прегръдките ни на станцията на метрото, изражението на хората, които ни гледат, щом седна в теб и усещането, че чувството между двама ни остава непонятно за останалите. Нашата вселена…

В ума ми се изрисуват една след друга картините на малки наши мигове. Ти ми подаваш ръка, когато излизам от влака. Пазя осезаемо усещане за погледа ти докато пием сутрешното си кафе – или следобедното такова – на нашето местенце, превърнало се в своеобразна традиция, ритуал на отдаване на чувства, ако щеш. Тесничко за да ги побере, и все пак съвсем наше. Пазя и усещане за устните ти по моите устни, за сладостния вкус на целувката ти. За мелодията на гласа ти, или на моя глас, когато се обръщаме един към друг.

Щастие, любов моя.

Последното ми утро се огледа в любимите ми очи; и луната бе залязла, отразявайки се в тях, сливайки сребристо сияние с първите слънчеви лъчи. Онези същите, които ни посрещаха в морски сутрини или в поетични предиобеди из града (градовете)…

أحلى كلام ؟

Срещнах те случайно някъде на стълбището между двата етажа. Отнесено отместих кичур коса от лицето си, запречващ погледа ми през прозореца и твоя върху чертите ми. Ти вдигна рамене. Аз се засмях с лековато снизхождение. Знаех, че каквото и да произнесат устните ми, ще го разбереш. Отминах кафенето, нетърпелива да се настаня удобно в моето такова. Там, където лъхаше на философстване (не съм съвсем невинна тук).

Успокоих се, защото знам, че дори и времето да не ми стига, има едно рамо, на което мога да се опра.

Изтрих всичко от живота си като с гумичка. Скъсах всички страници, на които имаше следа от друг почерк. Сега какво, играем си на думи? О, тази игра я владея, добре при това. Мога да си събирам за албумчето. И да попълня страниците му с каквото поискам. Жалко би било да не е това, което ще зарадва и твоите капризи.

Нямам търпение да се събудя отново. Ще бъде красиво. Обичам този глас.

Обичам да живея страстно. И спонтанно. И да философствам. Обичам да събеседвам. Да научавам. Пооставих крайчето на нишката да се изниже. Заех се да го пришивам докато пиех капучино в този ноемврийски следобед. Излезе като буквичка.

Мога да превърна света ти в огън. Мога да омагьосам всеки миг, мога да направя от погледите ти дъга, мога да изрисувам с усмивка мислите ти. Мога да изпея мелодията на сърцето ти, да разцъфна с ритъма му, да изпиша дълбочината на най-непонятните твои отражения…

И дните се гонят между сладостта на утринните слънчеви лъчи, на угасващия залез, обагрил небето в топлота и нежност. Прибрах си нещо в джоба на палтото. Какво ли бе то?…

миг.

сладостна разсеяност в късно-есенна вечер

звезди като късчета от твойта усмивка

дъх на притъмняващо небе и безсъници, облъхвани с нежности както нашите длани;

моята вечно студена в твойта гори

…и поглед зареяла в прииждащото слънце на хоризонта, нашепвам ти нещо

Ореолът на изгрева посребрява покривите на къщите. Любим вкус по устните;

твоят и на зараждащото се утро в прегръдките ти

…

 

خريفنا

Сякаш съм мелодия, а ти се сливаш с нотите ми.

В едни моменти притихвам, зареяла поглед някъде в себе си, където светът се оглежда в цялата своя колоритност. Запалва се спонтанен пламък в очите ми, когато срещнат следа от безмълвен миг на взаимност. Аз кой край на нишката съм?

Докосването до отвъд-ното ме обзема като внезапен импулс. Просто застивам в нетленност и напускам тук.

Една луна, един ритъм на сърцата, аромат на тишина и светеща мелодия. Докосване на нещо толкова слабо материално и толкова всеобхватно, че дори се разтваря в небитието. Погледът ти отдавна вече не е просто очи с цвят. Аз се слях с него.

И те поведох с мен.

 

 

Устни маково алени
леко прехапвани сутрин

Шал, докосващ страните,
обвил раменете
с аромат на вятър и кестени

и дълги кичури, водопад
разлистващ се с всяко движение;

Самотна героиня на вечното
носеща плам на искри

По тихото бяло лице
разливат блясък очите

Тя не пее, не шепне
- мълчи…
Нейно е утрото, нейно е утре
нейни са нежните струи лъчи.

Отронени есенни листовe
и песен на уд в тишината на залеза;

усмивката в нея е искрена.

алиф, ба, та

Последен опит да се изплъзна от суетните погледи.

Сутринта приятни разговори ме разсейваха от умората на недоспиването, в някакъв промеждутък от време между една и друга зала, между едно и друго отваряне на вратата. Наистина съм gourmande, наистина за знание. И няма никаква граница пред моите страсти. Още си спомням как ме вдъхновиха думите كل لسان إنسان

А мелодията на арабския език, звуците, изящно съчетани в думи, ми носят дълбоко усещане за свързаност с арабската култура. Един пламък вътре в мен се разгаря и тогава знам, че нося частица от духа ѝ в себе си… Спомням си от съвсем малка – нещо в писмеността, нещо в словесността ме завладяваше при всяка среща с арабското наследство. И музиката, която най-често ми предаваше – макар твърде оскъдно – частица от прелестта на езика, ме повеждаше в жаждата ми да се докосвам до неговото богатство. Онова богатство и прелест на арабската Култура.

Като дете прочетох Библията. Вълнуваше ме идеята един ден да прочета Корана, сама и така, както е написан, на езика, на който е бил фиксиран. По-късно се питах, разтърсена от предразсъдъците на обществата едно спрямо друго, как един мюсюлманин живее религията си, как разбира Корана и дали го разбира. Дори си задавах въпроса за актуализацията на едно далечно послание, както и за основанията на различие между съвременната християнска мисловност и мюсюлманската нагласа към света. Дали говорим за концептуални разлики или  за различна историческа съдба на развитието на двете религии?

Ако – макар неоснователно – християнството в наши дни се противопоставя на исляма в лицето на западното общество, редно е да се запитаме какво отразява Западът? Е ли западното общество свързано с религията? С течение на вековете в голямата си част Европа се е отърсила от обвързаността с религията, възприела човека като дарен с право на свобода, а вярата и религията – като присъщи на изконно свободното човешко съзнание. Така се създава светското общество, в което религиозните ценности са заменени с общочовешки; такива, валидни за всички хора, тъй като са дълбоко свързани с човешката същност, а не с етнически или религиозни критерии. Но нима Европа изгради една по-истинска ценностна система? Нима консуматорското общество, макар в някои случаи добре уредено, действително въплъщава фундаментално „правилни“ идеи и силни морални позиции?

Ако се оглеждаме и ослушваме, ще видим сходна картина около себе си, ще видим, че времето не тече съвсем различно за всеки от нас, макар някои да разполагат със средствата, чрез които да измерват социалния си просперитет. Други напразно се опитват да достигнат на практика онази норма, която се разпространява твърде независимо на теория.

Спомням си още как научих алиф. Едно момиче, с което дружах известно време, „арабка“, както биха казали останалите, изписа във въздуха вертикална чертичка, когато я попитах как се пише „а“ на арабски. Тогава, разбира се, не познавах никакво друго значение на тая същата чертичка. Тайно жадувах да се запозная със смислите ѝ по-отблизо.

Калиграфия.

Никой никога не е разбирал страстта ми по изписването на буквите. Още в първи клас късах по няколко страници от тетрадката си, докато думите не достигнеха представата ми за съвършенство, завършеност на образа. Обичах да намирам из къщата стари писма, изпращани до баба ми от различни краища на света, с различни мастила, различни почерци. И всеки почерк носеше душа. Сякаш можех, само с докосването на хартията, да узная цялата история на това писмо и неговия адресант.

Научих се да чета, когато бях на пет години. Помня, че по онова време вече бях разлистила всевъзможни книги от библиотеката вкъщи, бях жадна да разбера какво точно се казва в тях. Научих се и да пиша. Спомням си първото писмо, което написах. Трябваше да пристигне във Варна, където да намери своя получател. Така и не получих отговор. Помня горчивината на мига, в който намерих писмото си в някаква кутия у дома. Никога не бе стигнало дори до пощата.

Когато го отворих за втори път и видях разкривените печатни букви се натъжих. Бе толкова невзрачно. В продължение на следващите години изписах множество тетрадки с ченгели и думи, докато накрая се научих да възприемам с лекота и в рамките на няколко опита различните шрифтове. Непрестанно измислях нов начин за изписване на буквите. За мен те бяха нещо повече от графично изображение на звука – знаех, че носят душата ми.

Писането винаги ми е доставяло удоволствие. В последствие, когато се сдобих с първото си перо и мастилница, с любопитство топях перото в стъкленото шишенце и полагах колебливо върха му на плътния бял лист. Първата буква ми бе позната, затова се заех да изписвам ب. И така, силует след силует, ред под ред, жадувах мига, в който ще изпиша буквата правилно и без нито едно потрепване на ръката.

 

Днес зная, че далеч няма да завърша с точката на ба.

…in der Liebe

- Дръж се.

- Но не ме е страх!

- Остани там, където вълните целуват скалистия бряг, където вятърът танцува с аромат на безбрежност!…
Пази шала си, скрий рамене от хладината и хвани с ръка моята ръка. Щом те погледна в очите, аз виждам топящи се вселени от звезди и тъмен тюркоаз.
Уханието на есен ще улови пламъка на нашите мисли, когато пръстите ми се преплитат в косите ти, а твоите устни потрепват в екстаз.

- Ще полетя…

- Ти, любима, дори не помилваш земята. Душата ти е по-чиста от пеперуда. Ако докосна крилата й, ще вкуси ли някога отново волността си? Боя се да не те приласкае лунна хладина.

- Ако забравя да летя, ще ме отведеш ли?

- Ще те скрия в дланите си, дори от дъха на есента.

- Но тя е наша! И прелестна…

- Нежността на лицето ти не искам да попарва дори утринен вятър. Ще бъда морска вълна за твоята перла.

- О, аз ще летя!

- Нима ще отпуснеш ръката си леко и мойта ръка ще оставиш тъй хладна?…
Но не скривай от мен звука на сърцето си, за него до огън съм жаден.

Dharma

„О, ангел, накъде ме водиш?…“

     Абсолютизираното знание измества връзката между човешкия ум и развитието на по-висока сетивност. Впрочем, човекът е подвластен не само на своите възприятия, но и на липсата на такива. Начините да бъде белязан пътя му, моделиран и пренасочен, не се изчерпват със собствената воля или волята на другия, в която често бива припознавана случайността.

     Човешкото съзнание изхожда от едно основно положение – не различавайки връзките между действителните събития, то достига до заключението за тяхната несъстоятелност. Всъщност абсолютното знание не би имало общо с човешкостта, или качеството да бъдеш човек, а по-скоро с онова, което стои отвъд материята. Субстанция.

     Именно от нея произтичат всички импулси на човека, като не е задължително те да могат да бъдат приведени под логичната линия на разума. Понякога един избор се случва на метафизично ниво, а това го прави още по-основополагащ, защото дава насока на цялото човешко пътуване. Такъв избор не просто моделира пътя, а избира посоката му в даден свят, следователно предопределя част от уроците, с които даденото прераждане е свързано. Така насоката, идваща свише, е в основата на много земни събития. Срещите, които се реализират в рамките на човешкото съществуване например, са почти изцяло обвързани с нея.

     Понятието „насока“ в този дискурс не е натоварено дотолкова със смисъла на намеса; „друго присъствие“, а означава изключително вътрешната настроеност и търсене на душата, както и нейното знание за себе си. Затова трябва да се прави разлика между идеята за вселенско и, така да се каже, субстанци-ално. Първото присъства задължително, ала не във всеки елемент, докато последното се явява основа за развитие на първото и би трябвало да се реализира в относителна независимост.

     Осъзнатите избори, които човешкото същество прави, в крайна сметка довеждат до източника на знание. Основополагаща е идеята за свързаността между съзнателните избори на човека и натрупания опит на душата, присъща на даденото тяло в дадения живот.

     За да се говори правилно за тази свързаност обаче трябва да се борави умело с една есенциална идея, а именно идеята за нетленното, случващо се в човешката креатура. Малцина са тези, които чувстват органическата връзка между субстанцията и Всемира. Още повече -  става дума не за връзка, а за липса на граница.

     Осъзнаването на такава последователност освобождава индивида от многото ограничения на съвременното говорене.

Hɛ

     Разхождам се аз по един от безчет площади, пресичайки една от безкрай улици, усмихвайки се на есенното слънце и следобеда, в който си намерих ключе… и не щеш ли – отнякъде изскача един добре заровен в спомените ми образ.

     Вървим вече двамата; аз – нося чаша капучино в картонче. Той – с протрити от ходене подметки. „Търсех те – казва с едва доловима усмивка – вече много време.“ И ме тласва към позабравените мисли за стъпките ми, за тефтера, за оставените в него билетчета, за бягството, за онази постановка в дъждовна вечер, и за моята след нея, за кръстовището при църквата, за моя чадър, за силуета на отсрещната страна… „Върви си – успявам да смотолевя между две глътки кафе – Имам си мисли вече.“ Поглеждам го съвсем сериозно, изпарявам от изражението си всеки нежен намек за колебание.

     Прозрачна тишина.

     Извръщам лице към изкусната архитектура на отсрещната страна на булеварда и се преструвам, че не чувам още чифт стъпки редом с моите. Една пресечка, втора – ето, че мълчанието става непосилно, а жаждата за истина гори у мен. Отърсвам се за миг от търпението си.

     „Какво, в крайна сметка, ми подсказваш?“ – питам най-сетне.

     Виждам да се разгарят игриви пламъчета в погледа му. Усмихва се. Получил е, каквото иска. Върнал ме е към един въпрос, който простият човек си задава и на който аз съм отговорила par défaut.

     След миг вече се въртя заедно с цветовете на дъгата и вдишвам аромата на забравена чувственост, стари книги и дъждовно утро…

     По небето няма нито един облак.

Petite boîte aux sentiments

     Първата неделя от есента ми и ето, че я срещам далеч от дома. Днес символично положих основите на новото мое местенце, или по-скоро инициирах ритуала по преверъщането на една обикновена квартира в моето място. Възнегодувах, задето в неделя повечето магазини не работят, поради което не мога веднага да се впусна в артистични решения за интериора, който задължително трябва да отговаря на моето настроение и нагласа към света. А те са много, много слънчеви. Затова – свещи, чинийки за свещи, поставки за ароматни пръчици, цветни възглавнички, малка бродирана покривка. И, разбира се, много усмихнати мисли.

     Естествено отново се заигравам с тъй нареченото време, получило незаслужена популярност сред хората. Аз въобще си живея в разрез с времевата дупка, в която е попаднало човешкото ми тяло. Имам приятния навик да наблюдавам линейните хора, сиреч тия, които действат като машина по определени закономерности. По възможност обичам да участвам в своеобразни социални експерименти, което колкото и зловещо да звучи, е облагородено с почти безкористна цел.

     Отвъд тези лирични отклонения обаче си оставам устремена към същността и същностното. Пленява ме една идея: за духовно сливане. Случва се да понапиша някой и друг ред по въпроса, защото на моменти се улавям в една съвсем естествена нужда да опиша подробно смисъла на понятието. Да го дефинирам.

     А го изпитвам с главозамайваща интензивност, въпреки едни две хиляди километра физическо разстояние (които впрочем днес трябва да намалеят до 350). Жадувам да усетя ласкавия топъл поглед, който ме придружаваше в моите пътувания през последните седмици.

     В този смисъл – красиво е, аз изпитвам някакво хедонистично задоволство от красотата и да, искам да ми е красиво! Ето как с лека нотка на сарказъм бих мотивирала желанието си. Не толкова, защото съм ревностен поддръжник на ироничния подход, дори въобще не заради това, а понеже цялата вътрележка от чувства и прелестни идеи е твърде съкровена, за да я адресирам към когото и да било.

     С едно прекрасно изключение.